Не просто пътуване, а прераждане - eмоционалното пътуване на една пакистанка в Тюркийе
КУЛТУРА
13 мин. четене
Не просто пътуване, а прераждане - eмоционалното пътуване на една пакистанка в ТюркийеОт ехтящият призив за молитва над Истанбул, до тихото величие на небето над Кападокия - в своето пътуване една пътешественичка откри неочаквано чувство за сестринство, исторически чудеса и усещане за безопасност в Тюркийе.
Балоните с горещ въздух се носят безшумно над приказните комини, долини и пещерни домове на Кападокия при изгрев слънце. / AP
преди 6 часа

Има пътувания, които променят рунината ти. Има и такива, които променят душата ти. Моето пътуване до Тюркийе беше от втория вид: гоблен, вплетен в сърцето митопли усмивки, древни ехо и малки актове на сестринство, които се вплетоха в сърцето ми.

Винаги съм мечтала да пътувам сама - не просто да пътувам, а наистина да изпитам какво означава да бъдеш сам срещу света. Тюркийе ме привлече със своята емоционална смесица от Изток и Запад, предлагайки комфорта на познатото и тръпката на непознатото.

Имах хиляди тревоги. Но това, което намерих бяха неочаквано сродни души, улички, ухаещи на шафран, и безкрайни чаши турски чай – често поднесени от непознати с простичката, но толкова топла фраза: „От Пакистан ли си? Добре дошла, сестро.“

Тюркийе ме пленяваше и в същото време ме изпълваше с тревога със своята мистерия и история. Бях притеснена, стисках паспорта си прекалено силно, сърцето ми биеше учестено при всяка табела на летището. Ами ако се изгубя? Ами ако не съм в безопасност? Но щом стъпих на истанбулска земя, нещо в мен се промени.

Непознати ме приветстваха с усмивка. Поднасяше се чай, а вратите се отваряха широко. Страховете ми се стопиха в топлината на турското гостоприемство. В чужда страна открих неочаквана близост - братство, тъкано с копринени нишки и шафран.

Културният дух на Тюркийе и историята, която се усеща във всяка каменна фасада и силует на Истанбул — бившата политическа столица до 1923 г. — продължават да съществуват. Въпреки, че столицата на новата република се премести в Анкара, Истанбул остава жив архив на империи, вери и истории.

Настаних се в очарователния хотел Nidya Hotel Galataport - на няколко крачки от Босфора – кипящия пролив, който свързва Азия с Европа. Персоналът ме посрещна с гореща чаша турски чай (който мигновено стана любимият ми!) и с любезен поглед, които нежно успокои нервите ми.

Тази първа вечер, докато се разхождах по близките тихи улички, нещо в мен започна да омеква се отпуска – дълбоко и предпазливо дъхание, което не знаех, че съм държала толкова години.

У дома в Карачи излизането сама често носеше невидима тежест, влетепена в тих страх към всеки план и посока. Но тук, в Тюркийе, улиците сякаш ме обгръщаха нежно, докато топлите лампи и безпристрастните очи ме наблюдаваха с тиха любопитност.

Попаднах в малък антикварен магазин, където любезен турски търговец ми подари гривна с “назар бонджук” мънисто против уроки - и отказа да приеме пари. „Пакистан, приятел. Подарък.“ каза с усмивка той. И в този малък, но значим миг, обгърната с доброта и неочаквано спокойствие, усетих как истински започвам да се отпускам.

Отзвуци на империи

Денят започна с пищна закуска, известна като турска закуска — богато угощение от сирена, маслини, плодове и пресен хляб, която завършва с безкрайни чаши ароматен черен чай, сервиран в специални чаши, украсени с орнаменти на лалета.

Към вкусовете на турската кухня се добави и вълшебният конфитюр от рози — мек, нежно розов, почти твърде хубав, за да бъде изяден. Само една лъжица от него беше достатъчна да ме пристрасти. В старите части на Истанбул започнах целодневна обиколка и се почувствах сякаш съм стъпила в живописна картина.

Джамията Султан Ахмед, облицована с нежния блясък на емблематичните сини изникски плочки, със изящните си орнаменти тихо привличаше погледа ми нагоре, вдъхрайки чувство на величие.

Построена в началото на 1600-те години по времето на султан Ахмед I, джамията е много повече от място за молитва; тя е доказателство за амбицията и архитектурната изящност на Османската държава. Шестте й минарета, смели за времето си, предизвикват спорове, тъй като някога се смяташе, че съперничат на свещената джамия в Мека.

От другата страна на площада се издига Ая София — спокойна и величествена, тя е свещен силует с почти 1 500 годишна история.

Някогашната най-голямата катедрала в света, Ая София се извисява с внушителния си купол — инженерно чудо и шедьовър на отдаденост, вдъхновявало архитектурните мечти на епохи наред.

Преживяла много животи — като църква, джамия, музей и към момента отново джамия — тя е съвършен синтез от византийско великолепие и османска изтънченост. Ая София предствавя духа на всяка епоха, през която е преминала.

Вътре — въпреки тихия шепот на посетителите — въздухът трептеше от благоговение. Независимо дали стоиш със сведена глава под небесния ѝ таван или се молиш в тишина, няма как да не усетиш под купола тежестта и чудото на вековете.

От другата страна на площада се извисява дворецът Топкапъ — седалище на османските султани повече от четири столетия. Величествен комплекс, в който всяка стая разказва история.

Всяка врата се отваряше към друг свят: свят на позлатени реликви, ръкописни Корани и мечове, накичени със скъпоценни камъни. Във всяко кътче се чувстваше духът на една епоха, в която политиката и поезията не се противопоставяха, а съществуваха в изящна хармония.

Дори в най-оживените туристически кътчета, търговците ме изненадваха с няколко думи на урду. „От Скарду,“ каза един с усмивка, намеквайки за Балтистан в северен Пакистан. Сърцето ми се сви — бях чужденка, и в същото време — не съвсем.

След Истанбул потеглих рано сутринта с автобус към място, където времето сякаш се е стаило в мълчание — историческата земя на Гелиболу. Там, на брега на залива Анзак, стоях върху пясъка, където през 1915 година хиляди австралийски и новозеландски войници са стъпили с надеждаща да завладеят Чанаккале.

На Канлъ Сърт тишината бе още по-дълбока. Скромни гробове се редяха под шепота на боровите дървета — всяка надгробна плоча беше безмълвен плач за живот, загубен в безпощадните дни на войната. Тази земя носеше тежестта на скръбта, но в замяна излъчваше достойнство, мъдрост и тиха благодат.

После се изкачих до хълма Чонк баяръ — име, което познавах още от детството, от страниците на учебниците по история. Едно от най-стратегическите възвишения, превзето от западните сили. А гледката… беше съкрушително красива — разкъсваща душата със своята тишина и простор.

Точно тук, бъдещият основател на модерната Република Тюркийе, младият командир Мустафа Кемал Ататюрк за пръв път оставя своя отпечатък в хода на историята. Тук той събира войниците си и им казва думите, които и до днес отекват с непреклонна сила: „Аз не ви заповядвам да атакувате — заповядвам ви да умрете.“

Тихата яснота на брега, мекият шепот на вълните, ароматът на див риган, носен от вятъра — всичко създаваше болезнено красив контрапункт на скръбта, която почиваше под пръстта. Вечерта, в хотел „Ирис“ в Чанаккале, вечерях мълчаливо, а в ума ми още пулсираха мислите за деня.

От мит към вечността

На следващата сутрин пътуването ме отведе до легендарната Троя — онзи древен град от Илиадата, където гърци и троянци се сражавали не само за земя, но и за чест, гордост и любов.

Може би огромният дървен кон е само мит, но каменните останки бяха съвсем реални — пластове история, по-стари от четири хилядолетия.

Разходих се съвсем сама, без група или придружители. И въпреки това — нито за миг не се почувствах сама или в опасност. Над всичко се носеше особена тишина — спокойна и щедра, като самата Тюркийе. Нежни погледи, мълчаливи кимвания, малък жест от служител, който ми посочи сенчеста пейка още преди да попитам — това бяха знаци на гостоприемство, което не търси внимание, но се усеща дълбоко. Самотата тук не беше студена — тя беше обгръщаща, почти майчина. Сякаш самата земя бдеше над мен.

И така, от мита преминах в историята. В древния град Пергамон, някога бисер на елинистичния свят, изкачих акропола, кацнал като корона над долината, огрявана от яркото слънце.

Тук някога се е издигала прочутата библиотека на Пергамон — с над 200 000 пергаментови свитъка. Храмове на Атина и Зевс гордо са гледали към хоризонта, а амфитеатърът, изсечен в хълма, сякаш още пазеше ехото на древни гласове, стихове и възторзи.

През онази нощ се настаних в хотел „Адакуле“ в Кушадасъ. От терасата имах изглед към Егейско море, а вълните тихо шепнеха… Макар далеч от дома, усетих онова дълбоко, искрено спокойствие, в което човек потъва само когато се чувства в безопасност.

На следващата сутрин слънцето вече бе позлатило мраморните улици на древния Ефес. Сред високи колони и стар амфитеатър, от камъка се разгръщаха разкази за любов, вяра и изгубени империи.

Градът, някога процъфтяващ център на Римската империя, и днес е един от най-добре съхранените останки от античния свят. Докато крачех край величествените редици колони, покрай фасадата на библиотеката на Целз, и покрай огромния амфитеатър, побирал над 25 000 души, усещах в дъното на душата си ехото на онова време – епоха, в която културата, спорът и ритуалът са били основата на живота.

Тук апостол Павел е изричал своите проповеди. А някога, макар днес да е останала само една самотна колона, на това място се е извисявал храмът на Артемида – едно от Седемте чудеса на древния свят. Разхождах се свободно, без тревога, без нужда да се озъртам – просто бях тук, в този миг, част от тишината на историята.

По-късно, в планинското селце Шириндже, опитах плодово вино и получих подарък - ръчно изтъкан шал от млад търговец от Балтистан, който с усмивка настоя
„Една сестра трябва да носи цветни дрехи“, подавайки ми шала като дар.

Първоначално се учудих колко много балтистанци срещнах из туристическите градчета на Тюркийе, но в последствие това започна да ми носи особена утеха. Мнозина от тях бяха дошли тук в търсене на работа, привлечени от щедрата визова политика, устойчивия туристически сектор и дълбоките културни нишки между Пакистан и Тюркийе.

С времето са си създали малки общности, пренесли са със себе си топлотата на Каракорамите и онзи дух на гостоприемство, който се разпознава сред слънчевите турски пазари.

В близко селце за тъкане на килими наблюдавах как жени с пръсти, уверени и нежни, превръщат копринени нишки в тишина, в молитва, в изкуство. Тук тъкането на килими не е просто занаят — това е наследство, съхранено от векове, предавано от майка на дъщеря още от времената на селджуките и османците.

Една от жените ми подаде мъничък къс от незавършен килим. „За късмет“ прошепна тя и го положи в дланта ми — нещо като благословия, прошита с нишки на топлота и кротко доверие.

Бели сънища и завръщания

В Памуккале белите варовикови каскади блестяха под следобедното слънце като замръзнали водопади, като застинала приказка, изваяна от светлина и време.

Плувах в басейна на Клеопатра, сред потопени в топлата лековита вода древноримски колони. Според легендата, това бил дарът на Марк Антоний за египетската царица. Магично, извънвременно усещане — като да се къпеш в спомена на самата история.

Както на повечето кътчета в Тюркийе, и тук се преплитаха мит и памет – не като нещо далечно, а като нещо, което диша под повърхността, кротко и истинско. Миналото не беше забравено, а присъстваше тихо, едва доловимо.

Същата вечер си купих ароматни зехтинови сапуни и масла от СПА центъра в Colossae Termal Hotel — ухания, които още нося в паметта си като капсулирани мигове.

По древния път на коприната спрях в Султанханъ – каменен кервансарай от XIII век. Под сводовете му, някога приютявали изморени търговци и камили, все още сякаш ехтяха истории, стъпки, дрънчене на юзди, смях и пазарлък.

В Музея на Мевляна, всичко бе мир и мълчаливо благоговение. Гробницата на Руми шептеше покой. Въздухът бе наситен с розова вода, а между залите се носеше беззвучна молитва. Домът на поета, чиито думи са прекосили континенти и векове, ме посрещна не с думи, а със сърце.

Тази вечер присъствах на церемонията Сема – и нещо в мен трепна дълбоко. Докато дервишите се въртяха, а мантията им се разгръщаше като цветни венчелистчета, времето сякаш спря.

Не се смятам за твърде религиозна, но докато ги гледах, погледът ми се замъгли — уловен в крехката тежест на възхищението. Въртенето носеше тишина, в звука се криеше покой, в самото движение — истина.

Малката фигурка на дервиш, която по-късно купих, сега стои на бюрото ми — като спомен за отдаденост, вяра и изящество.

Следващата спирка беше Кападокия — посрещна ме като сън. Рано сутринта, още по тъмно, ме взеха от хотела в Гьореме. Сърцето ми туптеше с вълнение.

Когато стигнахме до Долината на любовта, нощта бавно се сбогуваше. Небето се разтапяше от мастиленосиньо в бледо лилаво. ръцете си държах хартиена чаша чай — ароматът му се сливаше с влажната миризма на утринната земя.

Когато стъпих в кошницата на балона, тишина се разля в мен. Шестнайсет непознати, един пилот и нещо почти свещено. А после — извисяване към небето.

Светът под нас се отдръпваше бавно. Пейзажът се разгръщаше: феерични скални комини, древни хълмове, извити долини и скални домове, огрени от първите слънчеви светлини. Всичко беше като сън, от който не исках да се будя.

Онази сутрин в Кападокия беше не просто незабравима — тя раздели живота ми на две - „преди“ и „след“.

По-късно обиколих Откритият музей на Гьореме — място от списъка на ЮНЕСКО с църкви, параклиси и манастири, издълбани в скалите през Средновековието. По стените на някои още се виждаха избледнелите образи на Исус и светците.

Това бяха храмове, в които ранните християни са се молили тайно, намирайки убежище от римските гонения.

И днес тези места пазят усещането за устойчивост и святост. С подземните си градове и скални църкви, бях изумена как вярата и волята за оцеляване са издълбани в камъка.

Пещерната ми стая в Burcu Kaya Hotel бе като продължение на тази магия.

Сърдечният ритъм на Анкара

На път за Истанбул направих кратка спирка в Анкара, за да посетя Анъткабир — величествения мавзолей на Мустафа Кемал Ататюрк.

Огромният церемониален площад, обграден от мраморни лъвове и масивни колони, беше като открит храм, посветен на основателя на съвременна Турция. Неговите реформи не просто промениха страната — те ѝ вдъхнаха нова идентичност.

Застанала пред саркофага, почувствах как тази нация уважава миналото си и със същата решителност гради своето бъдеще.

Вечерта, когато се върнах в Nidya Hotel Galataport, започнах бавно да прибирам багажа си. Подреждах с внимание турски чаен сервиз, локум от „Hafız“, синьо око против уроки, сапуни от Памуккале и малката фигурка на дервиш от Коня. Но преди всичко, прибирах спомените си.

На летището, след десет наситени дни, когато се сбогувах с тази земя, усещах ясно, че нещо в мен се бе променило. То не беше просто едно пътуване. Беше любовна история с една страна, която не ме посрещна като турист, а ме прие като сестра. Разказ за една душа, търсеща смисъл.

От гостоприемните турски домакини до братята от Балтистан, които ме черпеха с чай пред дюкяните си — Т'юркийе ми подари не само пейзажи, но и дълбоки и топли взаимодействия. Даде ми кураж. Утеха. Даде ми частица от себе си и запази частица от мен.

Както казва Мевляна: „Не се губи в болката си — знай, че един ден тя ще бъде твоето лекарство.“

Дойдох неспокойна. Тръгнах си с душевно спокойствие.

И така, от едно пакистанско момиче, което дойде самотно и си тръгна изпълнено с чувство за вътрешен мир и пълнота: “Благодаря ти, Тюркийе. Ще се върна отново”.

ВИЖ ОЩЕ
Бивш шеф на Шин Бет: Нетаняху изостави заложниците, за да остане на власт
Судан обвинява Силите за бърза подкрепа (RSF) в екзекуция на над 31 цивилни
Испания и Португалия се надпреварват да възстановят електрозахранването
200 000 сирийски бежанци се завръщат у дома от Тюркие от декември насам
Тюркие отрича твърденията за отваряне на пристанища за гръцки кипърски кораби
Испания обявява извънредно положение след масово прекъсване на електрозахранването
Тюркие отхвърля дезинформацията за изпращане на оръжия на Пакистан
Музаммил Аюб Такур: „Индия иска светът да вярва, че всичко е наред в Кашмир“
Заподозреният за убийство в джамия във Франция е задържан в Италия
Путин благодари на севернокорейските войски за подкрепата им при превземането на Курск
Американски удари по център за задържане на мигранти убиха над 30 души в йеменския град Саада
Филипините отхвърлят претенцията на Китай за "суверенитет" върху спорен риф
САЩ ще скрият "оперативни" подробности за Йемен: CENTCOM
Северна Корея потвърждава разполагането на войски в руския Курск
Пакистанската армия убива 54 бойци, опитващи се да преминат границата от Афганистан
Разгледайте TRT Global. Споделете вашето мнение!
Contact us