През 1959 г. известния режисьор Яш Чопра дебютира с филма "Цвете в пръст”, в който текстът на една класическа песен гласи: "Tu Hindu banega na Musalman banega, insaan ka aulad hai insaan banega" -Няма да пораснеш като хиндуист или мюсюлманин, ще пораснеш като човешко същество.
Чопра не се фиксира върху религията във филма "Цвете в пръст”, но намери екзистенциално изцеление в това да бъдеш човек, което беше прието от публиката му положително. Песента отразява нарастващите настроения в Индия след разделянето, историческо събитие, пълно със загуби и основано на религиозно разделение.
Сюжетът на филма се върти около мюсюлманина Абдул Рашид, който отглежда изоставено хиндуистко дете. Той създаде разказ за „добри мюсюлмани“, обрисувайки ги на екрана като лоялни сънародници и добронамерени граждани.
Представянето на Абдул Рашид като човечен, любящ мюсюлманин е отражение на видимо процъфтяващата мюсюлманска общност в Индия по това време. Тяхното присъствие резонира с етоса на новосъздадената нация: светска, демократична, множествена, със синергично разцъфтяваща творческа атмосфера, която произвежда голяма литература, поезия и много социални филми като Анаркали (Anarkali - 1953), Пълнолуние (Chaudhvin Ka Chand -1960), Великия Могол (Mughal –e-Azam -1960) и Куртизанка (Pakeezah -1972), всички които изобразяват мюсюлманите като добри хора.
До 70-те години на миналия век образът на мюсюлманите като „добри човешки същества“ е неразделна част от спонтанния кинематографичен разказ, както във филма „Амар, Акбар, Антони“ (1977), блокбъстър, режисиран от Манмохан Десай за трима братя, разделени в детството. Десай празнува плурализма, като среща братята, които са осиновени и възпитани в традициите на три различни религии– хиндуизъм, ислям и християнство.
Но индийското кино се е променило много от 70-те години насам.
След две десетилетия приятелските изображения на мюсюлмани започнат да изчезват. Появиха се по-нови сюжети, заредени с антимюсюлмански настроения. Новите сценарии не се интересуваха от Абдул Рашид или Акбар, вместо това създават “Животно” (Abrar Haques - 2023), сложно пътуване, вкоренено в политическата и социална реалност на Индия.
Една от повратните точки е разрушаването на джамията “Бабри” през 1992 г., която е от 16-ти век в град Айодхя (предполагаемото родно място на хиндуисткия бог Рам).
Умопомрачителният акт, извършен от поддръжници на Хиндутва, не само предизвика общностни бунтове и разруха, но също така инициира възхода на крайнодясната хиндуистка политика в цялата страна. По същество това беше началото на формализирането на маргинализацията и дехуманизацията на мюсюлманите в Индия.
След инцидента в джамията “Бабри” антимюсюлманските настроения се пренасят на филмовия екран с филми като Роза (Roja -1992), историята на едноименна тамилска жена, която търси съпруга си (служител на индийската разузнавателна агенция), който е бил отвлечен от мюсюлмански бунтовници от Кашмир.
С филма Роза успешно и изтънчено се създаде нов кинематографичен образ за мюсюлманите, като олицетворение на всичко негативно и демонично. Това, което започна с Роза, набра скорост и мюсюлманите за нула време бяха приети за „антинационалисти“, подкрепени от скрита цел, или като поддръжници на Пакистан. Мюсюлманските мъже често се представят, като биячи на съпруги, носещи шалвар камиз, и хиперсексуални мъже с безкраен плътски апетит.
Следващото десетилетие видя дълъг списък от филми като Сарфарош (Sarfarosh- 1999), Веер и Заара (Veer-Zara 2004), Сляпа любов (Fanaa 2006), Жертва ( Kurbaan 2009) и Нюю Йорк (New York 2009), които попаднаха в стереотипа за мюсюлманите по един или друг начин, докато тези образи не бяха нормализирани във филмите на Боливуд.
Бързо напредваме към 2014 г., когато общите избори в Индия бяха спечелени от националистическата хиндуистка партия ”Бахаратия джаната" (Индийска народна партия). От тук нататък филмите раздухват напълно ислямофобията и хиндуисткото превъзходство, като продуцират исторически драми като Падмавати (Padmavat 2018) и Танхаджи (Tanhaji 2020), в които са включени герои от ислямското минало на Индия.
След векове, тези филми изобразяват мюсюлманските владетели като гротески, хиперсексуални и болнави, а също така създават измислици за историята.
С укрепването на политическия режим през следващите години в основата си филмите се превръщат в пропагандни. През последните две години филми като „Кашмирските досиета (The Kashmir Files 2022), който изобразява изселването на хиндусите от някогашния Джаму и Кашмир, и „Историята на Керала“ (The Kerala Story 2023), който се върти около жени, експлотирани от ДАЕШ, бяха силно популяризирани от настоящия режим Хиндутва. Билетите за кино дори бяха обявени за освободени от данъци в щатите, управлявани от партията Бахаратия джаната, за да привлекат повече публика.
Тези филми узакониха нападките и дехуманизирането на мюсюлманите до такава степен, че нито един режисьор вече не би се поколебал да разпалва антимюсюлманските настроения. Пример за това са последните два боливудски филма от 2023 г. “Животно” (Animal) и “Dunki” (с участието на Шах Рук Хан)!
Dunki безчувствено показва сцена, в която военните (вероятно иранци) се опитват да арестуват група индийци, имигрирали нелегално в Обединеното Кралство и как един от офицерите се опитва да изнасили индийка.
Сцената е излишна в контекста на главния сюжет и изглежда просто подчертава случайните антимюсюлмански настроения, без връзка с останалата част на филма. И да, Шах Рук Хан играе спасителя, като човек от индийската армия на сикхите, който спасява жената от демоничния мюсюлмански военен персонал.
Докато Dunki на Шах Рук Хан показва произволното изобразяване на това колко лоши са мюсюлманите, филмът “Животно” е умишлено препотвърждаване на това, което многобройната крайнодясна публика би искала да види.
Последният бушуващ суперхит за 2023 г. “Животно” е драма за отмъщение, семейна вражда, която обективизира мюсюлманските жени и рисува злодея Абрар Хаке като жесток, гротесков антагонист.
Тъй като поредните нови общи избори в Индия наближават, Боливуд се превъръща в критично средство за поддържане на антимюсюлмански образи, разпръснати във всички кътчета на страната.
Един индийски журналист предупреждава, че Индия е навлязла в тъмен път и ако продължи по този път:
„Очевидно е, че индийската филмова индустрия върви по стъпките на нацистка Германия, за да променя, контролира и властва над определена група от публика за постигане на политически цели. Стратегията на „голямата лъжа“ се използва за промиване на мозъците на хиндуските маси, за да ги убеди да развият апатия към мюсюлманите, мразейки ги заради всичките злини в страната.”
Наистина, в съществуващия политически климат, ширещата се ислямофобия в киното на хинди само наля масло в огъня. За зрителите това затвърждава възприятията на мюсюлманските мъже като маниакални месоядни и хиперсексуални. Междувременно филмите представят мюсюлманските жени като сексуални обекти, които нямат свобода на действие върху телата си, както в Padmavat и Animal.
Такива антимюсюлмански впечатления подклаждат нетолерантност сред мнозинството от населението, както се вижда от няколко случая на онлайн тролинг и социална дискриминация.
Човек е само пожелателен, но да си помисли, че въпреки такава поляризация може би режисьорите ще се заемат да върнат очарователния Акбар от Амар Акбар Антъни, разрушавайки книгата на ислямофобията, въпреки че засега това е далечна възможност.
